Между пелените и първообраза Младостта трудно се отмива. В пояса й са потънали ветрове, в неотменната и съвършена песен на новородените - никаква утеха, но как спокойно цъфтят кухите й очи в люспестите пети на вечността и белее облак тлъст, отлъчен от бялото и изтънял.

Една капка кръв и атомите носят коварна нежност, поднесена на луди сблъсъци. Съвършенството завързало любовния плод със сбръчканата и изсмукана кухина на ласка, запокитило го извън ембриона, където някога било като вълна от сянка с лъскави хриле. Толкова малко плът имало, че видяло как по-навътре слънцето черноокия ужас обрулило, съвместило го с лице, леко като разкървавена капсула на небесно, безволно подгизнало закрепена.

Отпускали се откосите сълзи, просторно заспали, измамно вплетени. Или това бил дяволът само със захапаната си усмивка на грохот бездомно кух?

Ако светът, който изричаш, не е този, който споделяш, а принадлежи на чужди и понякога на свои герои, то той бавноносно в подводната пустош на словесните сенки на други хора ще потъва. Светът в предела ще се сгуши с неовладени, престарели капчици на сърцето, непознато, дърпащо връвта на контра-живота, където наводнени бели лъчи разплискат отдръпващата се красота.

Ще изкормя Вселената, докато кухините на мислите ти не се подчинят на моя Бог. Той ще бъде сух хаос от разпилени любовни дни. Ще лежи в денонощието като лунно отражение в най-светлия ти спомен, който ще ми бъде досаден като самия теб. Забравям все по-бавно скоростта на светлината и баналния космос, на който ме научи праволинейното чувство от смъртоотворената ти душевна дупка. Никога няма да те изровя. Раната ти ще зее от земята.

Сгушена в душата съдбата име просъсква. Стои бездиханна на прага на отчаяние смирено, безсловесно и чака небесния взор покорно - опитомено, сломено. Сгушена в душата, съдбата име просъсква и пита небесата подземни, къде е краят, щом неназовимото мъртво живее, а в рая все още ридаят, тези, които в димен брътвеж ада дояждат.

Звезден паяк пристъпва към бурята с отворени очи и смутени лъжи. Някой чука на вратата в затворения си сън и моли Бог да мине отвъд слънцето. Сух и студен въздухът се плъзва в мрака и трепери пред избора на малка и смълчана мечта. Колкото по-пурпурен е следобедът, толкова по-малко дни остават за броене. Твоя профил дебне анфаса на паралелните вселени помежду ни. Отново е нощ. Отново заспиваме. Отново запалваме истината. Разгаря се буреносен ход в прекалено много смъртоносни лъжи. Ето така многосекундно в 9,79 ч. се будя и чувам смълчаната ти и преплетена сянка.